Още през 2022 година реших, че искам да отида и да видя Доломитите в Италия. Бях попаднал на снимки от региона в интернет и просто се влюбих в това място. Така започна плануването и чертаенето на маршрута. Основната ми цел бяха Доломитите, Словения и Черна Гора. Разбира се, плана в последствие се промени и може да видите крайният вариант на маршрута тук.
Ден 1
София, България – Осиек, Хърватия (640 км)
Sofia, Bulgaria – Osijek, Croatia
Тръгнах сутринта от София, като поех посока към Сърбия и избрах да вляза през КПП Калотина. Минах почти цяла Сърбия по магистрала, като малко преди Нови Сад се отклоних към Фрушка Гора (Fruška gora). От там по поречието на река Дунав влязох в Хърватия. Беше време за търсене на нощувка и намерих подходящо място в Осиек (Osijek).
Ден 2
Осиек, Хърватия – Бистрица об Сотли, Словения (360 км)
Osijek, Croatia – Bistrica ob Sotli, Slovenia
За този ден целта ми беше да покарам по второстепенни пътища в Хърватия и да отида до Загреб, за да посетя любим ресторант „La Struck“, където приготвят традиционен хърватски специалитет – щръкли (štrukli).
Пътя до там беше сравнително еднообразен, като най-много бих го оприличил на нашият Добруджански регион. Основно земеделска земя, прави пътища и малки селца. Ранния следобяд пристигнах в Загреб и се запътих към ресторанта. Разбира се, за там имаше голям интерес от местни и туристи, та се заформи опашка за настаняване. Дойде моя ред, но понеже бях сам, реших да поканя някой от следващите чакащи, за да споделим масата. Оказа се, че двойката след мен, също бяха българи тръгнали на пътешествие с кемпер, та се получи един много приятен обяд, изпълнен с разкази за интересни преживявание и планове. След бърз обяд се насочих към възвишение до Загреб, от където се открива панорамна гледка към града. Пътя нагоре се оказа много популярен за мотористите от региона и беше пълно с мотори. Планът беше от там да продължа към Словения, но се оказа, че се провежда рали състезание и пътя между селата е затворен – та се наложи отново да се върна до Загреб, откъдето да продължа към Словения.
Понеже времето напредваше, реших да потърся варианти за нощувка в Словения близо до границата с Хърватия. Намерих прилично изглеждащ хостел сравнително близо, в малко населено място на име Бистрица об Сотли (Bistrica ob Sotli). При пристигането ми там, се оказа, че има празник на селцето. Докато се ориентирах къде точно е хостела, къде да паркирам и т.н. веднага при мен дойде местна жена, която ми съдейства с намирането на собственика на хостела. Също така ми предложи хапване от празничната храна, напитки и общо взето, каквото имаха налично от почерпката бяха готови да го споделят и с мен. Оказа се, че тази дама също е мотористка и набързо ми даде насоки за близки и далечни хубави места. След кратък разговор с нея, домакина пристигна и отидох да се настаня. Хостела беше голяма къща на 2 етажа, като за мен имаше самостоятелна стая. Условията бяха добри – чиста стая и баня, голяма открита обща тераса, споделена кухня и трапезария на първия етаж. Там се запознах и с едно момче от Франция, което обикаляше Европа с влакове. Момчето се казваше Corentin Queuche и разказа интересни истории за това, къде е бил и сподели за бъдещите си планове. Беше си предвидил няколко месеца за обиколка, като през това време ще съчетава работа и разходка. Една от последните му дестинации, които е предвидил да посети беше България и по-точно Слънчев Бряг. Каза, че там има среща с приятели и ще постоят известно време с цел почивка и купон. След като поговорихме малко се запътих към близко ресторантче, за да хапна и да доизбистря плана за следващия ден.
Когато се прибрах в хостела, празненството все още продължаваше, макар и не с оборотите, които беше от по-рано. Цяла вечер имаше песни, танци и забавления.
Ден 3
Бистрица об Сотли, Словения – Кобарид, Словения (340 км)
Bistrica ob Sotli, Slovenia – Kobarid, Slovenia
Исках да обиколя част планинските региони в Словения. Първоначално се отправих към Логарска Долина (Logarska Dolina), която се намира в северната част на страната.
Още от сутринта времето беше мрачно и по всичко си личеше, че съвсем скоро ще започне да вали. Първо започна леко да прикапва, но колкото повече се доближавах до долината, толкова и дъжда се засилваше. Позачудих се, дали си заслужава да ходя натам в мрачното време, понеже облаците щяха да скрият красивите гледки, но така или иначе се бях решил да я посетя, а и имах надежда, че дъжда може да спре. За съжаление красивите гледки се криеха зад мрачните и гъсти облаци, но пък за сметка на това, дъжда си носи своите емоции и преживявания. След бърза врътка до края на долината се отправих към известното езеро Блед (Lake Bled). Беше много приятно, понеже заради дъжда почти нямаше хора, но за сметка на това отново се скриваха невероятните гледки към планината и нейните върхове. Кратка почивка около езерото и се отправих към друго езеро в близост на име Бохин (Lake Bohinj). Много приятно и приказно езеро и с всички ниски облаци изглеждаше много мистично и в същото време красиво.
Понеже вече времето беше напреднало, реших да видя къде ще е подходящо за нощувка тази вечер и намерих приличен хостел в Кобарид (Kobarid). Отправих се към планинското градче, а дъжда все повече се усилваше. Пътя криволичеше през малки планински селца с панорамни гледки сгушени в облаците. Навигацията ме прокара през много тесен планински път, който съчетан с дъжда и мъглата (може да са били и ниски облаци) си беше зареждащо с адреналин преживяване. Когато пристигнах до хостела, целият бях вир вода, въпреки че не съм свалял дъждобраните цял ден. От влагата през деня, цялата ми екипировка се беше пропила с вода. При настаняването ми в хостела се оказа, че е пълен предимно с измокрени гости и общо взето ни посрещаха от вратата с хавлия и стирка в ръка. След бързо освежаване, пране и търсене на свободно място, къде да си простра дрехите, за да съхнат, излязох да хапна в близко заведение и да избистря маршрута за следващия ден.
Ден 4
Кобарид, Словения – Термине ди Кадоре, Италия (300 км)
Kobarid, Slovenia – Termine di Cadore, Italy
Сутринта се събудих и беше време за сутрешния чай. С изненада открих, къде точно съм нощувал, понеже предната вечер всичко беше обгърнато в облаци. Хостела имаше градина, която беше на по-високо от самата сграда и останах впечатлен от гледката, която се откриваше. Времето този ден обещаваше да е слънчево и без признаци за нови валежи. Не всичко беше изсъхнало добре, но със слънцето навън и вятъра от скоростта, то щяха да изсъхнат сравнително бързо.
Като първото нещо за деня, което бях набелязал, че искам да видя е част от Юлийските Апли (Julian Alps) и по-конкретно Национален парк Триглав (Triglav National Park). Минах през проходът Вършич (Vršič Pass), който минава между върховете Триглав (Triglav) и Мангарт (Mangart). Много живописен път, криволичещ през планината с красиви гледки изникващи след всеки завой. От там поех към Мангартско седло (Mangart saddle), като по пътя минах през прохода Словенски Предел (Predil Pass). Последната част на седлото е затворена за преминаване с МПС-та, поради опасност от падащи камъни. Но и до края на отворената част си заслужаваше – определено! От там се откриваха невероятни гледки към околните върхове. Беше време за обяд, а и имах останало парче пица от предната вечер, та си спретнах пикник на открито и приятно място в сърцето на планината. Почивка, няколко снимки и дойде време да се отправям към Италия.
Избрах на влизане в Италия да мина през прохода Села Невеа (Sella Nevea) и след това да потърся варианти за нощувка, така че да ми е удобно следващия ден да се насоча към Доломитите (Dolomites). Намерих подходящ хостел по критерии цена и локация в Термина ди Кадоре (Termine di Cadore). Изглеждаше съвсем малко селце, но важното беше да има къде да нощувам. Покарах няколко часа из сравнително скучни пътища в Италия и малко преди да стигна до селцето видях магазин Лидъл. Понеже не бях сигурен дали ще има някакво заведение за хапване в това населено място реших да си взема бира и нещо за вечеря, за да не се налага да търся по-късно. След като пристигнах в селцето, на пръв поглед изглеждаше доста съмнително. Буквално имаше 15-ина сгради, от които 10 изглеждаха изоставени. Хостела се оказа, че се намира в сградата на музея на селцето. В първия момент се зачудих дали е сигурно въобще да остана за нощувка тук, понеже освен свещенника, не се виждаше никой друг в населеното място. Но не след дълго, пристигнаха още 2-ма гости на хостела, с които се заговорихме и прецених, че щом има и други хора в региона, няма да е чак толкова зле. Зачакахме собственичката на хостела да дойде и да ни настани. Трудно се разбрахме с нея, понеже не знаеше грам английски, но с помощта на жестове и базовите познания на италиански на едно от момчетата, успяхме да се разберем и настаним. Вечерта в хостела имаше още няколко човека, та от приказка на приказка се оказаха доста добра компания. Единият беше от Канада – работил няколко години, живеел с родителите си и успял да спести не малка сума пари. Така решил да тръгне на пътешествие за 6 месеца и да обиколи част от Европа. Другите двама, с които чаках пристигането на собственичката бяха от Германия. Тръгнали да правят 2 седмичен преход в планината. Друг от Англия – решил да обикаля Доломитите. Та поприказвахме си малко вечерта, подкрепени с по някоя и друга бира, различни весели истории и добра компания.
Ден 5
Термине ди Кадоре, Италия – Каварено, Италия (260 км)
Termine di Cadore, Italy – Cavareno, Italy
На сутринта след събуждане се приготви задължителната чаша с чай. Част от съквартирантите вече бяха станали и се отправяха на поредното си дневно приключение. Гледах да тръгна сравнително рано, защото днес беше ден за Доломитите (Dolomites) и определено бях много развълнуван от престоящата ми обиколка. Времето даваше вид да е ясно през деня.
Насочих се към прохода Джау (Giau Pass), който беше сравнително близо до началната ми точка за деня. По пътя се откриваха невероятни гледки – същите като от картинките, които бях гледал от региона преди да тръгна на пътешествието ми. С изкачване на прохода, леката мъгла от сутринта изчезваше и ставаше все по-слънчево и хубаво време. А този проход, за който бях чел и гледал снимки в интернет се оказа дори още по-впечатляващ отколкото си го представях – имаше 360 градусова панорамна гледка от най-високата асфалтирана точка. Беше сравнително спокойно горе, понеже бях там рано сутринта и тепърва започваха да прииждат хора.
Постоях, полюбувах се на хубавата гледка и се запътих към следващите проходи, които обикалят един от най-високите върхове в региона – Пиц Боè (Piz Boè). По пътя хвърлих бърз поглед на известния курорт Селва ди Кадоре (Selva di Cadore), но само поглед от далеч ми беше достатъчен – не исках да се бутам из натоварените улици на курорта. Около върха Пиц Боè (Piz Boè), обикалят 4 прохода, които са станали много популярни за мотористи и не само. Първия към който се насочих е прохода Камполонго (Campolongo Pass). Региона е невероятен – зеленина с иглолистни дървета а високо нагоре се виждат голите върхове на планината. Личеше си и популярността на мястото – засилено движение, скъпи коли, колоездачи и много мотори. След всеки завои си мислех, че съм видял най-красивият пейзаж от региона, но не! Буквално след всеки следващ завой се откриваше нова и нова панорамна гледка, която е с нещо по-различна от предишната и със свой собствен чар, така че да не може да се определи коя е по-хубава. Преминах през прохода Гардена (Gardena Pass), който е наистина много красив и живописен, но и доста натоварен от към трафик. Върховете на планините бяха заснежени, а температурата на проходите идеална за човек с мото екипировка. След това се насочих към следващия от поредицата проходи – прохода Села (Sella pass). Може би една идея по-спокоен от прохода Гардена (Gardena pass), но в никакъв случай по-малко красив. И последния от поредицата проходи е прохода Пордой (Pordoi pass). Там почти отсъстваше трафик на автомобили и бяхме предимно мотористи и колоездачи. От там се откриваха невероятни зелени поляни между върховете на планините. Ако трябва да се направи обобщение на местността – завои, завои, хубав асфалт и чудене дали да спреш да снимаш или да се насладиш на карането. Всеки моторист изглеждаше като дете в магазин за бонбони – развълнуван и не можещ да се наслади на красивата природа и удоволствието да караш на това място. Ако трябва да се направи равносметка за най-красивите места от тези 3 прохода, може би, мога да отсея няколко места, за които мога да кажа, че бяха моите търсени места от региона и които се запечатаха като картинки в съзнанието ми – гледката от най-високата точка на прохода Гардена (Gardena pass) и гледките, които се откриваха на слизане от прохода Пордой (Pordoi pass).
Плана за следващия ден беше да мина през емблематичния проход Стелвио (Stelvio pass), затова и целта ми беше да съм колкото мога по-близо до него, та посоката беше ясна. Приятел моторист ми беше препоръчал езеро Карецца (Lago di carezza), на което е снимана известната реклама на Milka с мармота, който стои на камък, точно на брега на езерото. Получи се така, че е в посоката към която съм се запътил и лесно мога да се отбия до него – та се реших да го посетя. Оказа се, че езерото макар и не толкова голямо е много популярно. От него тръгваха различни пътеки към планината. Имаше доста хора там, както и организиран паркинг, магазинчета за сувенири и въобще всичко свързано с туристическа забележителности. Езерото определено си заслужаваше да се види – сгушено между високи върхове, които се отразяваха в кристално чистата му вода.
Беше вече след обяд и реших, че е време най-накрая да си намеря място за нощувка. Прецених, че мога да покарам още няколко часа и започнах да търся подходящо място. Тази вечер трябваше и да се пере, затова реших да си намеря хотел, за да мога да изпера и да си простра изпраните дрехи. Видях много симпатичен хотел в Каварено (Cavareno), което ми беше и подходяща стартова точка за следващия ден към прохода Стелвио (Stelvio pass). Запътих се натам, като избрах спокойни междуградски пътчета и още един последен проход за деня – прохода Мендел (Mendel pass). Той се виеше по ръба на планината и се виждаха градчета и села в ниското долу. Когато пристигнах в хотела, той изглеждаше като от приказка – шарен, на края на градчето, а след него само зелени поля и планина в далечината. Оказа се, че е семеен хотел, в който всеки член от семейството си имаше задължения – рецепция, кухня и т.н. Още при пристигането ми, на рецепция видях 2-ма мотористи, с които бързо се заприказвахме. Оказа се, че са румънци, които живеят в Англия. Много приятни хора – поканиха ме и на вечеря с тях. Те се познаваха от скоро, но решили да се приберат до Румъния, като направят „малка“ обиколка на Европа. Бяха се запътили към крайбрежието на Италия, където за няколко дни, щяха да направят лятна почивка със семействата си и след това да продължат към Румъния. Единия се казваше Адриан, а другия Юджийн. Адриан е върл любител на дълги преходи с мотора. Каза, че поне 3 пъти годишно прави дълги пътувания. Юджийн е шампион в хард ендуро категория в Румъния. Предпочита по-екстремното каране, но мечтата му била да направи обиколка на Алпите. Отлагал я е много години, докато миналата година не закъсал със здравето – получил сърдечен удар и осъзнал, че няма защо човек да отлага мечтите си, та решил че е време просто да ги сбъдва. Цяла вечер разказвахме кой от къде е минавал, накъде отива и почерпих доста добри съвети от тях.
Ден 6
Каварено, Италия – Сейнт Мориц, Швейцария (260 км)
Cavareno, Italy – Saint Moritz, Switzerland
Сутринта имах включена закуска в цената на нощувката. На закуска отново се засякох с румънците, обменихме по още някоя и друга приказка, натоварихме багажа и се впуснахме отново в приключения. Тръгнах малко пред тях и още преди да изляза от селцето започна да прикапва. Та, спрях, за да си облека дъждобраните, понеже деня едва започваше и не беше въобще добра идея да се мокря. Дъжда от Словения все още ми държеше влага. Докато се обличах, пристигнаха и моите нови приятели от предния ден, та и те отбиха, за да си облекат дъждобраните. Адриан ми даде и чифт медицински ръкавици, като ме посъветва при проливни дъждове да ги слагам под кожените, за да не ми измръзват ръцете.
За този ден основния план беше да мина прохода Гавиа (Gavia pass) и прохода Стелвио (Stelvio pass). Маршрута беше така начертан, че първия проход към който поех беше Гавиа (Gavia pass). Пътя по който тръгнах минаваше високо над езерото Санта Джустина (Lago di Santa Giustina), от където се откриваше и много красива панорамна гледка над местността. Последва спокоен и ненатоварен двулентов път с чудни зелени ливади, къщи в алпийски стил покрай пътя и красиви гледки към върховете на планината. Малко преди да започна изкачването на проход Гавиа (Gavia pass) минах и през прохода Тонале (Tonale pass). Спрях за кратка почивка, малко полюбуване на хубава гледка и се отпратих към прохода Гавиа (Gavia pass). Още от табелата на прохода пътя се стесни, колкото за един автомобил. Бях там сравнително рано сутринта, та почти нямаше трафик. Пътя започна да криволичи, съпроводен със сравнително стръмно изкачване. Имах около 10 км до най-високата му асфалтирана точка, но сравнително бавно се придвижвах нагоре, заради тесния път и обратните завои. Освен че пътя беше тесен – от едната страна беше склон нагоре към върховете, а от другата страна си беше необезопасена пропаст. Та общо взето изтървеш ли някой завой, няма какво да те спре докато не свърши склона надолу. С изкачването нагоре, слънцето започна да огравя все повече, но за сметка на това имаше тук там пухкави облаци, които изглеждаха много симпатични отдалеч. Разминах се с 2 или 3 коли, както и със също толкова мотора. При разминаването ми с колите, единия от двамата, задължително трябваше да се прибере максимално, за да можем въобще да се разминем – правете сметка за колко тесен път става въпрос. Дойде момент от изкачването, в който достигнах ниските облаци и беше много интересно да мина през тях – усещането беше, че караш в мъгла. За пръв път ми се случи да карам в облак. И с всички останали обстоятелства, определено си беше вълнуващо – стръмните склонове, необезопасената пропаст, намалената видимост на тесен път и обратни завои. За радост или не – бързо се измъкнах от облака и отново се отриха панорамни гледки към планината и стърчащите върхове, които бяха обгърнати от облаци. Скоро стигнах и най-високата точка на прохода, където имаше хижа, езеро и дузина приключенци, които се любуваха на прохладата и красивите гледки към заснежените върхове. Изпих чаша чай на хижата, поразходих се в местността и потеглих към следващото предизвикателство – прохода Стелвио (Stelvio pass). На спускане от прохода Гавиа (Gavia pass) се откриваха невероятни панорамни гледки. Тук пътя отново беше тесен, но не с чак толкова остри завои, както и на доста от местата имаше поставена мантинела, та не беше чак толкова висок адреналина от спускането надолу. На последните 1, 2 завоя ме настигна облак, който ме принуди отново да сложа дъждобраните. Добре, че пътя минаваше през един подлез, за да мога да се облека спокойно без да се измокря целия.
Покарах през градове и села и не след дълго започна изкачването на прохода Стелвио (Stelvio pass). По предварително проучване на прохода щях да го изкачвам от страната с по-малкото завои, а да го спускам от страната с повечето завои. Идеята ми за този маршрут беше породена от това, че ще ми е най-далечната точка от пътешествието и след това ще поема наобратно към България. Добре, но след бърза калкулация – бях стигнал до тук за 6 дни, можех да се върна за 4, а имах още 8. Та бързо реших – така или иначе прохода Стелвио (Stelvio pass) е на границата с Швейцария, защо пък да не направя една врътка и в Швейцария? Винаги съм искал да посетя тази страна, но изобщо не я бях предвидил за това пътуване. Предните дни също си го мислих, та бях проучил набързо трябват ли винетки, има ли пътни такси, валута и т.н. Единствено трябваше да обменя малко пари, за да имам кеш, но се надявах да мога да плащам навсякъде с карта. И в крайна сметка, идеята беше да се кача от западната и да сляза от източната страна на прохода Стелвио (Stelvio pass), след това да вляза в Швейцария за два до три дни и след това да продължа към Австрия.
Да се върнем на прохода Стелвио (Stelvio Pass), защото тепърва предстоеше да се покорява. Изкачването започна с невероятни пейзажи – река се спуска от високо, а пътя се вие към върха. Вече беше обяд, а прохода е доста известен сред мотористи и любители на спортните автомобили, съответно и трафика си беше засилен. Както бях чел в статиите за прохода – италианците направо си летяха там. Въобще и не можех да ги догоня по завоите. Единствено като видя че напират отзад им давах път, за да можем всички да се насладим на изкачването на прохода. Двата прохода – Гавиа (Gavia pass) и Стелвио (Stelvio pass) са много близко един до друг, но в същото време тотално различни от към природа и пейзажи. Колкото прохода Гавиа (Gavia pass) беше зелен, то прохода Стелвио (Stelvio pass) е по-скоро сив и скалист. След като изкачиш първата част от прохода се кара в подножието на планината, където усещането колко малък е човек е толкова силно, че просто караш и се любуваш на величието на планината. Тук предполагам заради това, че е по-закътана част от планината, склоновете бяха зелени и често се виждаха пасящи стада от крави по поляните. Времето на това място е напълно непредсказуемо. Както печеше слънце и нямаше никакви изгледи за валежи, изведнъж започна да прикапва, колкото да намокри пътя и мен. Малко преди върха имаше табела за Швейцария, но това не беше моята посока, понеже исках да мина през прословутите серпентини на прохода Стелвио (Stelvio pass), които тепърва предстояха. С изкачването ми на още по-високо, може би навлязох в облак, та нямаше почти никаква видимост към пейзажите, които очаквах да се открият. Спрях на върха, където си беше лудница – стотици мотоциклети, търговия на сувенири, ресторанти и всякакви подобни неща. С две думи – пълна лудница. Постоях малко навън, но времето беше много кофти – мъгла и ситен дъждец. Реших да вляза до тоалетната и може би ми е отнело от 5 до 10 минути. В момента, в който излязох навън – облака беше преминал и слънцето беше успяло да пробие. В този момент се видя невероятната гледка към серпентините на прохода – как се видят и отвеждат пътя в подножието на планината. Постоях още малко на върха и вече беше време да тръгвам надолу, а и трябваше да реша къде ще нощувам преди да вляза в Швейцария, защото нямах роуминг за там. Реших като сляза от прохода да преценя, колко още да покарам и така си намеря подходящо място. Надолу обратните завои следваха един след друг, като внимавах да не се водя по темпото на италианците, защото нямаше да приключи добре тази авантюра. За съжаление на един от обратните завои, възрастна двойка падна. Точно заради едни бързо профучаващи италианци, които се спускаха надолу. Моториста, който се изкачваше реши да скоси малко завоя, за да не се засекат, но не беше въобще добра идея. За щастие не се бяха наранили. Имаше леки поражения по мотора – счупена конзола на кормилото, но собственика му каза, че ще може да продължи и така. Спряхме няколко човека и помогнахме да вдигнат мотора, защото на тези баири няма вдигане, особено тежък GS1200 с метални куфари. Постоях малко при двойката. Казаха, че ще могат да продължат, но се чудят дали въобще да се качват до горе, понеже бяха още в началото на изкачването и имаха притеснения как ще е пътя до горе. Нямам и идея дали да се качили, но дано всичко е било наред.
След като слязох от прохода, не оставаше много време до вечерта, а трябваше да минавам граница, да потърся пари в кеш, както и да почина, че се бях уморил вече. Отворих и започнах да гледам къде мога да нощувам сравнително близо и на някаква прилична цена, че тепърва се сблъсквах със стандарта в Швейцария. Намерих прилично изглеждащ хостел в градчето Сейнт Мориц (Sain Moritz), на по-малко от 100 км от мен и реших, че ще е подходящо за нощувка. Оказа се, че това е един от известните им зимни курорти и си е доста популярен. Изненадващото беше, че нощувката ми струваше под 100 лв., а хостела е част от известна швейцарска верига с много добър стандарт. Вече имах запазена нощувка, видях къде мога да обменя малко пари в кеш и спокойно можех да продължа към Швейцария. Преминаването на границата беше типично за Шенген – с разликата, че просто имаше униформен, който ми помаха да минавам. Когато стигнах до мястото, където бях видял, че мога да обменя пари се оказа, че е хранителен магазин, което първоначално ми се стори странно и мислех, че съм сбъркал нещо с локацията. Попитах човека на касата дали обменя пари – каза да, извади от касата и бях готов. Попитах го също, дали за мотоциклет ми трябва винетка, но каза че ми трябва единствено ако се качвам на магистрала. Та супер – бях готов да продължа с пътешествието си в Швейцария. За там бях чел, че законите се спазват стриктно, защото са придружени със солени глоби и че има много камери за скорост. Това беше чудесно, понеже с по-умерено каране и спазване на ограниченията имах възможност да се полюбувам на природата около мен. И точно както съм си я представял – идеални пътища с маркировка, зелени ливади, мирис на прясно изкосена трева и малки симпатични къщички. Още при влизането ми в Швейцариа заваля лек дъждец, но не беше много силен, а и малко преди това си бях сложил дъждобраните, така че не успях да се намокря. По пътя към Сейнт Мориц (Saint Moritz) попаднах на група ездачи – от тези истинските – с коне. Въпреки дъжда, те съвсем спокойно си яздиха из зелените полета между кравите – беше като от приказка. След кат остигнах до хостела, видях че имат голям ограден паркинг, на който паркирах. Самия хостел се оказа на много високо ниво, спрямо това, което бях виждал и това, което очаквах. Имаше рецепция, където при настаняване ти дават карта за достъп до стаята и останалите помещения. Взех си и хавлия под наем. Питаха ме дали искам да се включа за вечеря, но първоначално отказах, понеже исках да изляза и да разгледам градчето. Оправих се набързо и излязох, а дъжда почти беше спрял. След 30 минути разходка, се оказа, че няма чак толкова много места за хапване, а тези които намерих, щяха да ми струват 60-80 лева за едно основно ястие. Та бързо се отказах и тръгнах към хостела, за да успея да се включа за вечерята, понеже беше до 20:00, а часа беше 19:30. В последните минути се добрах до хостела и успешно си взех купон за вечеря. Струваше около 20лв, но включваше салата, супа, основно, десерт и напитка. Еми беше идеална оферта за вечеря, включително имаха и наливна бира. Хапнах спокойно, изпих 2 бири и обмислях маршрута за следващия ден.
Ден 7
Сейнт Мориц, Швейцария – Жуг, Швейцария (340 км)
Saint Moritz, Switzerland – Zug, Switzerland
Плана за Швейцария все още се чертаеше. Чудих се колко време да отделя на Швейцария, но след разчертаване на ориентировъчен маршрут, реших да остана още ден тук, за да имам и няколко дни аванс на връщане. А също така, да има какво да видя и следващия път, когато реша да дойда отново насам. Плана беше да видя близките проходи около мен – Юлиер (Julier Pass), Обералп (Oberalp Pass), Фурка (Furka Pass), Гримсел (Grimsel Pass) и Сустен (Susten Pass).
Когато станах сутринта ми се стори доста хладно. Оказа се, че Сейнт Мориц (Saint Moritz) е на голяма надморска височина и беше около 7, 8 градуса. Имах отново включена закуска, та закусих и тръгнах отново на приключение. Първия проход беше буквално на няколко километра от мястото, където нощувах. Прохода Юлиер (Julier pass) беше първият Швейцарски проход, през който щях да премина. Почти нулев трафик рано сутринта. Пътя минаваше през планината и за пореден път се чувствах като прашинка на пътя – простора и мащабите няма как да се опишат с думи. Спрях за кратка почивка на най-високата му точка, където имаше и малко езеро. Възрастна двойка с усмивка, учтиво ми преложи да ме снимка на фона на планината и езерото. Следващия плануван проход беше Обералп (Oberalp Pass). Пътя продължи криволичейки между върховете, а в непосредствена близост до шосето имаше множество стада с телета. Разбира се, нямаше как да не се отбия, за да им направя някоя и друга снимка. Последва типичен планински междуградски път с не интензивен трафик. Навсякъде чисто, подредено и приветливо. Малки едноетажни къши без огради и с огромни дворове се виждаха във всяко населено място. Навсякъде зелено и зелено докъдето погледа ти стига. С наближаването на Обералп (Oberalp Pass) все повече мотористи започнаха да се забелязват на пътя. Прохода е с не толкова остри върхове, но чувство за простор, което се усещаше там – беше неверятно. Интересното е, че през тези проходи преминават и влакове, може би нещо аналогично на нашите теснолинейки. Имаше и красиво езеро на върха на прохода. Като вземем предвид пейзажа, прибавим ЖП гарата и пристигащия влак, се получаваше приказна картинка. След няколко завоя дойде и прохода Гримсел (Grimsel Pass). Малко по-тесен и с повече серпентини, но разбира се, след вчерашния Стелвио (Stelvio Pass), просто бяха няколко завоя. Отново приказни пейзажи след всеки завой и започваш да се чудиш – да караш ли или да спираш за снимка и да се полюбуваш на гледката ли..? В най-високата точка на прохода имаше красиви и цветни постройки – може би, повечето бяха хижи. Имаше и ресторант с невероятна гледка към планината. Отидох да му хвърля поглед и имаше много ефектна тереса със стъклен под, която беше разположена на ръба на скалата. Определено беше много добре измислено. Сервираха различни традиционни ястия и десерти, но ми беше все още рано за обяд. В далечината се виждаха серпентините за слизане от прохода и част от следващите, които бяха на прохода Гримсел (Grimsel Pass). Няколко завоя и хоп, бях на върха на прохода Гримсел (Grimsel Pass) . Отново имаше малко езеро, от където се откриваше гледка към каменистите върхове. Тук вече имаше малко повече посетители, понеже и аз бях там малко след обяд. Интересното беше, че точно до езерото имаше заведение, до което имаше пак за мармоти. Бяха направени къщички и мармотите си обикаляха в загражденията. Беше дошъл момента да реша, къде ще нощувам вечерта, защото исках да обиколя и малка част от Швейцария, която да е по-далеч от планините. Трябваше да потърся удобен вариант за влизане в Австрия на следващия ден. Поразгледах картата и опциите за нощувка и си харесах едно градче под Цюрих – Жуг. По път натам, ще мога да видя и последния набелязан прохода в тази част на Швейцария, както и ще поогледам по-равнинната ѝ част. На слизане от прохода Гримсел (Grimsel Pass), езерата имаха много интересен за мен цвят – синьо-зелен, който и така не знам на какво се дължи. Отбих се до една язовирна стена, понеже ми се стори интересно място. Явно в този момент ѝ правеха ремонт, защото имаше огромни кранове до стената. Беше време да продължавам, понеже имах да минавам още един проход и след това да продължавам към Жуг. По пътя за прохода Сустен (Susten Pass) се отбих в крайпътно заведение, за една освежаваща напитка и кратка почивка, понеже вече умората си казваше думата. След хидратация, почивка и оглед на пътя от къде да стигна до Жуг, беше време да атакувам и последния проход за деня в Швейцария. Обичайните гледки за Швейцария с малките сгушени къщурки до пътя и зелените, прясно окосени ливади не спираха и за миг. На много места, можеше да се види как цялото семейство участва в събирането на люцерната. Мъжете косяха – кой на ръка, кой с някакви непознати за мен пособия, но работата кипеше с пълна сила. Имаше, разбира се и трактори със специален инвентар, който косеше и подреждаше изкосената люцерна (или сено). Не след дълго започнах да се изкачвам на по-високо и започнаха да се откриват отново невероятни гледки. Тук зеленината стигаше до по-високите части на планината и цялостно пейзажа беше сравнително зелен. В най-високите си части се виждаше и прилично количество сняг. На много места пътя минаваше малко по-високо от реката, а тук в Швейцария реките бяха буквално сини. Реките бяха пълноводни, поради факта, че жегите тепърва започваха и все още се усещаше силата на зимата, която е отминала преди няколко месеца. След като излязох от високопланинските пътища ми оставаше още малко до хостела ми за нощувка тази вечер.
Пътя до Жуг минаваше покрай брега на много голямо езеро, което разбира се отново беше в ярко син цвят. Колкото повече наближавах градчето за нощувка, толкова повече се доближавах и до Цюрих, съответно и трафика се засилваше. Интересното беше, че нямаше нито един човек, който да наруши правилата за движение. Пише 60 на табелата – всички карат със 60. Пише 80 – 80. Тук и населените места започнаха да стават по-големи, но изключително чисти и подредени. Навсякъде зеленина, дръвчета и градини. Успях лесно да намеря хостела, който беше от същата верига като този от предишната вечер. След като пристигнах, свалих ежедневния багаж и взех душ, беше време и за изпиване на задължителната бира при пристигане. Докато си пийвах бирата навън – пред хостела до мотора, дойде семейство с 2 деца, които бяха може би малко по-малки от мен се опитваха да вземат някакви колелета, които бяха оставени точно пред входа на хостела. Добре, но 2 от колелетата бяха електрически. И съответно бащата искаше да изкара батерията на едно от колелетата, но така и не успя. Аз като един дружелюбен пътешественик веднага предложих помощ. Нямаше нищо общо с това, че имаше 2 млади момичетата и нямаше как да не покажа мъжка сила и техника. Както и да е, отидох пробвах и свалих батерията. Получих благодарности и се посмяхме. Тук обаче нямаше вечеря и реших да изляза да се поразходя в централната част на градчето и да хапна навън. Качих се до стаята си, за да се преоблека и да си взема портфейла. На излизане отново същото семейство пак до колелетата. Подминах ги и трябваше да оставя нещо в мотора. Оставям и се обръщам да видя – отново семейството се бореше с колелетата и не можеха да ги разделят едно от друго. Пак предлагам помощ разбира се, те приемат и се запътвам към тях, но за щастие, изнервения вече баща се справи и успешно разкачи колелетата. Отново изпаднахме в смях, защото една от дъщерите каза, че само докато се появя и проблемите се решават. Наперих глава и излязох удовлетворен на вечерна разходка. Градчето се оказа много оживено и приятно. Имаше мини зоопарк, цветя и лебеди покрай езерото. Хора на всякаква възраст играеха игри в парковете. След кратка обиколка, намерих нещо подобно на пицария, където не изглеждаше толкова лъскаво, а и имаше доста клиенти, та реших да седна там. Поръчах си основно и една бира. Тази вечеря ми излезе някъде около 80лв, но пък беше много вкусно. Особено, след последните дни, като основно ядях паста, пица или кроасани, това ми се отрази доста добре. Приключих с вечерята малко след залез и останах изненадан колко много хора се бяха събрали да го гледат. От малки деца до възрастни хора – всички бяха насядали около езерото. Кой с питие в ръка, кой със сладолед, но всички се любуваха на залеза.
Ден 8
Жуг, Швейцария – Коле Изарко, Италия (420 км)
Zug, Switzerland – Colle Isarco, Italy
От този ден нататък, идеята беше да се връщам лека – полека към България. Плана за деня беше да мина през малки градчета и селца в Швейцария и да премина през няколко прохода в Австрия. Имах последни часове да се полюбувам на зелената и ароматна Швейцария.
Когато се събудих сутринта и в 6-те легла спяха други хора, та си оправих багажа и се измъкнах тихичко от стаята. Бях станал малко по-рано от обявения час за закуската, та се повъртях около хостела, докато стане време. Хапнах добре, финални приготовления и се отправих на пътешествие. Видях на картата един интересен мост, който ме привлече с това, че минава през езерце и беше доста тесен. Видях и добри отзиви за региона в интернет. Та определено ми се стори, че си заслужава, както пътя до него, така и самия мост. Просто всичко си беше така, както го показват на картичките – зелени поля с малки спретнати къщурки. Региона беше планински, но не и в мащабите на планините, през които преминах предните дни. Тук чара на по-ниските върхове беше коренно различен – дървета и зеленина до където ти види окото. Беше сравнително рано и почти нямаше и трафик, който да нарушава спокойствието. На един от проходите имаше и вело състезание. Не знам дали щяха да затворят прохода или не беше толкова официално, но успях да премина съвсем нормално. Реших да продължа към Лихтенщайн, за да надзърна дори и за малко как изглежда. Нямах намерение да обикалям, а само да премина транзит към Австрия. Пътя към Австрия минаваше през проходa Заттелег (Sattelegg Pass) и прохода Вилдхаус (Wildhaus Pass). Със сигурност не са с мащаба на Фурка (Furka Pass) или Гримсел (Grimsel Pass), но определено ми харесаха много. Имаше тук там и други мотористи по тесните планински пътчета. Влязох в Лихтенщайн буквално за няколко пресечки, та дори и не разбрах кога излязох. Направи ми впечатление, че всичко беше подредено по конец и много чисто. Буквално нямаше и прашинка по асфалта.
След като влязох в Австрия се отправих и към първия ми Австрийски проход – Хохтанберг (Hochtannberg). Определено започнаха да се увеличават мотористите в региона, а аз да се изкачвам на все по-високо. Пътя се виеше между високите върхове и зелените склонове. На прохода имаше също и големи стада с крави, които си пасяха съвсем необезпокоявани сред природата. Беше време да реша къде ще нощувам. Бях си набелязал още 2 прохода в Австрия – Герлос (Gerlos Pass) и Гросглокнер (Grossglockner Pass). Единия вариант беше да карам директно към тях или отново да мина набързо през Италия, за да видя и проходите Тимелсйох / Рамбо (Timmelsjoch / Passo del Rombo) и Яуфен (Jaufen Pass). Реших, че времето ще ми стигне, за да мина през Италия отново. Реално съвсем малко щях да изляза от Австрия, за да покарам и през тези два прохода. Също така не беше и за подценяване цената на нощувките – в Австрия бяха с около 30% по-високи, отколкото в Италия, а и нямаше останали свободни места на подходяща локация, за да продължа на следващия ден. След всички калкулации и планирания се отправих към Италия преминавайки през прохода Тимелсйох / Рамбо (Timmelsjoch / Passo del Rombo), който е буквално на границата между двете държави. Оказа се, че Тимелсйох / Рамбо (Timmelsjoch / Passo del Rombo) е известен проход, защото имаше големи курортни селца преди самия проход, които бяха много оживени. Ами прохода определено си заслужаваше. Невероятни панорамни гледки се откриваха към зелените склонове на планината и към заснежените ѝ върхове. Малко преди границата с Италия имаше участък от тези пътища, където караш в ниското между планините. Разбира се, стада с крави си се разхождаха съвсем спокойно по пътя и банкета. Горе – на най-високата точка на прохода имаше и музей. Там имаше кратка история за изграждането на прохода. Най-впечатляваща беше гледката от там – буквално 360 градусова панорамна гледка. И на която страна да погледнеш, планините бяха подобни, но в същото време толкова различни. На спускане имаше не малко серпентини, като на няколко завоя имаше и разпънати като на простир тениски. Нямам идея какво точно символизираха те. Хубав асфалт с обратни завои. Красиви гледки се разкриваха към планината и към водопади и водопадчета. На слизане попаднах на сериозна група чопаристи. Бяха над 10 мотора, като организацията им беше на ниво. Много добре се бяха синхронизирали, та буквално се виеха като гъсеница по завоите. Вече деня определено напредваше и слънцето слизаше все по-ниско, но ми оставаха малко километри. Оставаше ми и последния проход за деня – Яуфен (Jaufen Pass), преди да стигна до хотела, който си бях резервирал по-рано. Не знам дали не беше известен или просто беше напреднало времето, но буквално видях само една кола на прохода горе. Беше толкова тихо на прохода, че въобще не ми се тръгваше. В близост до пътя имаше една самотна крава, та реших да спря, за да я заснема разбира се. Беше доста любопитна, че чак и тя дойде към мен и успях да я погаля, а тя да види кой съм и какво търся по тези ширини. Вече беше започнало да се свечерява, когато пристигнах в хотела. Беше крайпътно хотелче, където имаше още няколко госта, с които се засякохме на рецепция при настаняване. Собственика на хотела ме предупреди, че на следващия ден, ще има състезания с колелета, та ако искам да мина по пътя трябва да се случи преди 10, защото след това, ще затворят пътя за няколко часа. За мен беше окей, понеже ставах и тръгвах по-рано, та това въобще нямаше да ми обърка плановете. За вечеря си имах останало от обяда пилешко месо, което ядох при влизането ми в Австрия. Беше много вкусно, но прекалено голяма порция, която не успях да изям. Та идеално щеше да ми свърши работа за вечеря – просто нямаше нужда да поръчвам нещо ново. Единствено си взех 1 бира от бара на хотела, докато смажа веригата на мотора. Изпих я навън на въздух, докато беше все още светло и приключа с поддръжката на мотора. След това си взех още една бира и се качих в стаята за да вечерям, отпочивам и планувам следващия ден.
Ден 9
Коле Изарко, Италия – Страсолдо, Италия (490 км)
Colle Isarco, Italy – Strassoldo, Italy
Сутринта имах включена закуска в цената на нощувката. Беше блок маса, та имаше всичко необходимо, за да закуся и имам сили за предстоящия ден. Бързах да тръгна навреме, за да избегна затварянето на пътя, по който трябваше да се върна отново в Австрия. Всичко вървеше по план – закусих, натоварих куфарите и тръгнах. Да, личеше си подготовката за вело-състезанието, но както каза и собственика на хотела, то щеше да започва по-късно през деня. Бях близо до границата с Австрия и бързо се озовах отново там. Идеята беше да карам в посока Инсбрук (Innsbruck) и малко преди това да се отклоня на изток към прохода Герлос (Gerlos Pass). Като цялото пътуване трябваше да бъде по междуградски пътища с избягване на магистралата. Е да, ама не.
Някъде в Австрия ме спряха и ми казаха, че няма как да продължа по този път и че единствения вариант е да се кача на магистралата за кратко. Звучеше приемливо отклонение, но аз нямах винетка за Австрия, а там са задължителни за мотори до колкото бях проучил. Бързо порових в интернет и пишеше, че не навсякъде е задължителна. Е добре, ама как да съм сигурен, дали точно за тази отсечка ще ми трябва ли или не, та реших да питам полицаите, които ме насочиха към магистралата, дали ми трябва винетка. На 2 на 3 ми обясниха, че до Инсбрук (Innsbruck) не ми е необходима и мога спокойно да си карам. Наистина се оказа, че няма пътна такса точно за тази част от магистралата, защото нямаше табели за пътни такси. Е супер, дори и с лека промяна в плана, продължавах напред и реално щях да покарам съвсем малко по магистралата. Региона около Инсбрук (Innsbruck) го бях минавал с кола преди години и си казах, че това ще е прекрасно място за пътуване с мотор. Оказа се, че е точно така – от всякъде стърчаха върхове на планини, а в ниското – основно зелени поля. Пътя до прохода Герлос (Gerlos Pass) беше сравнително прав междуградски път и с умерено натоварен трафик. С наближаване на прохода започнаха да се забелязват много мотористи, като на голяма част от тях им личеше, че са местни хора. В сравнение с проходите от предните дни, този беше със сравнително „малко“ завои и няколко серпентини.
Основната цел за деня беше прохода Гросглогнер (Grossglockner High Alpine Road), та лека полека се запътих натам. Още с наближаването към прохода, в далечината се виждаха по-заснежените върхове на планината. Това беше знак, че ще се кача и на по-високо. Наистина този проход си заслужава цялата слава, която му се носи. Невероятни гледки на изкачване, прилични завои и серпентини. На много места се виждаше как вода се стича от разтапящия се сняг покрил върховете. На върха на прохода, разбира се имаше магазини за сувенири и паркинги, за да могат посетителите да паркират спокойно до панорамните площадки, от които се откриваше 360 градусова гледка. Прохода е популярен не само за мотористи, а за любители на спортни коли, колоездачи, та дори и за хора, които просто обичат природата и планините. На места имаше останал сняг от зимата, който буквално беше висок няколко метра – не ми се мисли в разгара на зимата какви снеговалежи падат тук. Не бях проучвал всеки проход подробно, а само до там дали е асфалтиран и проходим при нормални условия. С изненада видях, когато отивах към най-високата точка на прохода, а може би и най-популярната, че там има сграда, подобна на търговски център. Беше много оживено и буквално нямаше къде да се паркира мотор. От тук се откриваше неповторима гледка към ледника. Имаше много табели, че по склона надолу, където беше може би водата от глетчера има мармоти. Не след дълго видях един, след това втори, трети и се оказа, че наистина е пълно с мармоти. Посетих магазинчето за сувенири, от където взех нещо дребно за спомен, постоях още малко, за да се насладя на хубавата гледка и да намеря къде да нощувам тази вечер.
За съжаление, приключението ми в Алпите приключваше и трябваше вече да се насоча към морските региони. Бях си харесал едно градче на име Градо (Grado) в Италия, през което исках да мина, защото пътя до там, минаваше през водата. Харесах си хотел в близост до това градче и беше постижимо да стигна по светло – избягвам да пътувам по тъмно, особено по непознати пътища. Слизането от прохода макар и малко тъжно, че си тръгвам от алпите, беше с не по-малко красиви пейзажи. До Италия стигнах по планински междуградски пътчета, като с изненада видях, че за да вляза в Италия, ще трябва да мина проход Пльокен (Plöcken Pass). Вече официално напуснах Алпите и навлязох в по-равната част на Италия. Жегата разбира се, се усети много бързо. Пътищата станаха по-натоварени, но за щастие се засякох с местен моторист, който беше с пасажер и се надявах да познава „местните правила“ на каране, защото със сигурност не спазвахме официалните такива, а аз карах много километри зад него с цел да избегна натоварения трафик. Късен следобед или ранна вечер – в зависимост кой какви разбирания има, пристигнах в хотела. На снимките имаше ресторант, но в действителност се оказа, че е имало преди време и в момента не работи. Понеже си беше традиция да се пийне една бира при пристигане на крайната точка за деня, но нямаше ресторант в хотела – собственика ми даде на символична цена една бутилка от неговите. Свалих багажа, смазах веригата на мотора, изкъпах се, изпрах мръсното бельо и вече беше време за вечеря. За щастие, намерих ресторант близо до хотела – тип къща, предполагам семеен бизнес. Хубавото беше, че имаше и други хора, та дори едвам си намерих и място. Докато хапвах избистрях и маршрута за следващия ден, понеже на прибиране исках да мина през Ядренската магистрала (Adriatic highway) в Хърватия, както и да обиколя част от Черна Гора.
Ден 10
Страсолдо, Италия – Живогошче, Хърватия (600 км)
Strassoldo, Italy – Živogošće, Croatia
Тази сутрин станах малко по-рано от обичайното, защото ми предстоеше по-дълъг преход, а и включената закуска в цената на нощувката започваше от 06:00. Хапнах и за моя изненада имаше доста хора на закуска от рано-рано сутринта. След това стегнах багажа и към 07:00 бях в готовност за отпътуване.
За днес имах 2 цели – градчето Градо (Grado) и да покарам по Ядренската Магистрала (Adriatic highway), като беше оптимистично да мина цялото крайбрежие на Хърватия за 1 ден. Идеята ми беше да стигна максимално близо до границата с Черна Гора. Набелязания от мен път до Градо (Grado) е с дължина около 5км. и беше интересен, защото и от двете му страни имаше вода, а той беше малко над нивото на водата. Самото градче малко, с много лодки покрай водата, но нищо специално. От тук поех към Хърватия и нейното крайбрежие. Малко преди да изляза от Италия, реших да мина през супермаркет, за който чаках да отвори заедно с местните пенсионери. Трябваше да си взема вода и нещо дребно за път, защото имах доста километри по крайбрежието. Пътя до Хърватия беше скучен и натоварен. Ядренската магистрала (Adriatic highway) започва от Рийека, та това ми беше и първата точка, която гоних в посока крайбрежието. От там вече само покрай морето и пътя минава през известните курортни градове като Задар, Сплит и Дубровник. През целият път пейзажа беше много красив – съчетанието на кристално чиста вода от едната страна, надвиснали скали от другата и малки диви плажчета на всеки завой. Единствения недостатък беше, че не бях избрал подходящия сезон за транзитно минаване от там. Беше голяма жега, съчетана с монотонно каране, от което умората бързо си каза думата. Спирах за обяд и тук там на сенчести места, но беше такъв пек, че почти не съм спирал да правя снимки. Вече към 18:00 часа реших, че е време да приключвам с карането и трябваше да намеря нещо сравнително близо по път, защото нямаше как да стигна до Дубровник. Намерих едно хотелче на сто и няколко километра, което беше сравнително близо до плажа, защото имах нужда просто да се топна във водата. Доизкарах и оставащата част от пътя до хотела. Домакините се оказаха много мили и любезни хора, защото още при пристигането ми, ми показаха къде да спра мотора в двора, както и веднага ми предложиха студена бира – личеше си, че имат опит с мотористи. След като говорихме, че ще отида до плажа, за да се потопя набързо, но нямам хавлия за плаж – веднага изкара от някъде една и ми я даде. Също така, ме насочи и къде да седна да вечерям, понеже познавала собствениците на ресторанта и гарантирала за качеството.
Набързо отидох да се топна и то точно по залез слънце – беше много спокойно на плажа и почти нямаше хора. След това директно минах и през ресторанта, за да хапна и наистина рибата беше прекрасна, така че не ме бяха подвели за храната. Беше време за почивка и финализиране на плана за следващия ден.
Ден 11
Живогошче, Хърватия – Нова Варош, Сърбия (590 км)
Živogošće, Croatia – Nova Varoš, Serbia
Сутринта отново станах рано, защото за днес отново бях планирал по-сериозен преход – каране по Ядренската магистрала (Adriatic highway) до границата с Черна Гора, преминаване на границата, тигел из Черна Гора и преминаване през национален парк Дурмитор (Durmitor National Park).
Пътуването до границата беше много подобно на това от предния ден – криволичещ път покрай морето, като трафика към Дубровник се засили значително. Интересното от тази отсечка беше новопостроения внушителен мост Пелешац (Pelješac Bridge), като преминаването през него улесняваше пътуващите, че не се налага да преминават границата на Босна и Херцеговина, за да продължат към Дубровник. Границата с Черна Гора преминах сравнително бързо и още при влизането ми там, веднага се забеляза и смяна на пейзажа – на където и да погледнеш е планински регион с много интересни тънки и високи дървета. Понеже ми предстоеше да премина през цялата държава, реших да заредя гориво, за да съм спокоен през деня.
Първата цял за Черна Гора беше да направя обиколка на Которски залив (Bay of Kotor) и след това да се изкача по емблематичните Которски серпентини (Kotor Serpentine, от където се открива панорамна гледка и към залива. Както може да се очаква за лятото, трафика в града беше натоварен, а жегата се усещаше значително. Затова и почти не съм спирал в ниското, а побързах да се кача по серпентините на по-високо и от там да се насладя на гледката. Гледката от високо определено си заслужаваше и заливът от там изглеждаше много красив. Понеже вече беше станало обедно време, реших да потърся заведения за хранене и за щастие намерих такова, с панорамна гледка към залива. Въпреки че, заведението беше на топ място и изглеждаше типично туристическо заведение – цените бяха добри, а храната вкусна. От тук целта ми беше национален парк Дурмитор (Durmitor National Park) и прохода Седло (Sedlo Pass), та реших да мина през Подгорица и така да се насоча към парка. Пътя до там беше широк, с перфектен асфалт, безкрайни завои и на места буквално прокопан в планините. Почти навсякъде имаше ограничение от 60 км/ч, но с хубавия път и завоите е трудно човек да не се отпусне и да кара с малко над ограниченията.
И така завои след завои и хоп след единия виждам полицай с развяваща палка.. Та спирам си аз до него, поне беше застанал на сянка, та да не изгорим съвсем на жаркото слънце и в опити да установим на какъв език ще се разбираме подкарахаме всеки на родния си. Господина ми поиска книжката за проверка и започна да ми обяснява, че ограничението било 60 км/ч, а аз съм минал с 80 км/ч. Със сигурност не карах със 60 км/ч, но ми стана интересно, че явно има набито око, понеже не ми показа скоростта на радар, нито аз видях да има в него или в автомобила такъв. В същото време, имаше и друг полицаи, който си стоеше в патрулката и въобще не излезе. Та започнахме да се обесняваме с този, който ме спря, че глобата е 50 евро и трябва да отида да я платя в банка, като най-близката била в съседния град. И докато отида да си платя глобата, трябвало да си оставя документите при него и след това да се върна и с платежното да ми върнел документите. Това разбира се, ми се стори крайно не добър вариант, защото ако се върна и него го няма – нямам никаква идея от къде бих си намерил документите. Та започнахме дискусия дали не мога да си платя от България или по електронен път, той твърдо се застъпи, че няма вариант. Вече след няколко минути в обяснения се досетих, че щом не е започнал да пише глоба, то най-вероятно бих минал без официална глоба, а с рушвет. Но съм чувал и гледал много истории, как на места арестуват хора, заради предложения за рушвет, та си трая и думичка не обелвам на тази тема. В крайна сметка, в един момент му писна на полицая и явно видя, че няма да се досетя да му предложа подкуп, той сам си каза, че мога да му дам парите за глобата на него, а аз само това чаках. Докато го каза, вече бърках в портфейла, за да вадя и да му дам 50 евро, но за изненада – имах само 20 евро в портфейла. Още при тръгването ми, бях разделил парите на различни места в багажа, та в портфейла бяха останали само 20 евро. Съответно му показах, че нямам други и му ги дадох, а той ми върна документите и каза да тръгвам и ме посъветва да карам по-бавно. По най-бързия начин нахлупих каската и отпраших, преди да е размислил за нещо. Разбира се, бях склонен и 50 евро да му дам, но на фона на това, че нямаше радар – това си беше чисто спиране за рушвет. Ако бяхме няколко човека, предполагам че нямаше да му се получи номера, но в момента те бяха 2-ма полицаи, а аз сам, та при всички положения при навлизане в спор, то те щяха да спечелят, заради мнозинството си.
Живи, здрави и с всички документи, отново бях на път и скоро започваше прохода, който беше основна цел за преминаването ми през Черна Гора. Както си карах по сравнително главния път, навигацията ми даде да завия надясно, а там на пръв поглед имаше нещо като прокопан тунел в скалата, но без асфалт и в пълен мрак. Поспрях, за да помисля, дали е добра идея да влизам натам, но не след дълго видях фарове, които идваха в моята посока и в същото време осветиха автомобил паркиран вътре на сянка, та разбрах, че това е правилният път. Започнах изкачване на горе през поредица от тунели, като добрата новина беше, че след първия се появи и асфалт. Всички тунели бяха просто прокопани в планината, сравнително тесни и без грам светлина. Но щом се разминах с няколко моториста, вече съвсем бях убеден, че това е търсеният от мен път. След изкачването през тунелите, излязох на високо, но сравнително равно място, където пътя беше буквално за една кола, а покрай него имаше малки къщички тип колиби или постройки, които предполагам са за подслон на добитък. Този проход сравнен с изминатите от предните дни беше сравнително лежерен, но тесния път, простора и релефа на планините го правеха невероятен. Дори не мога да определя, кое е нещото, което ми хареса в този проход, но беше толкова спокойно и красиво, че карах лека-полека, за да мога да прекарам повече време там. Имаше много стада с крави, които си пасяха съвсем необезпокоявани от преминаващите туристи като мен. Беше време да намеря и място за нощувка, защото часа вече беше 17:00, а аз нямах никаква идея, къде ще прекарам вечерта. Понеже се бях поизморил, започнах да търся близки места за нощувка. Имаше няколко варианта за спане в колиба малко след прохода, но ми се искаше да е хотел, за да мога да хапна, да се изкъпя и да отпочина добре за следващия ден, а тези колиби нямаха всички тези удобства. Видях нещо сравнително подходящо малко след границата със Сърбия и се запътих натам. След като излязох от прохода спрях да отпочина и да заредя мотора, защото не бях сигурен дали мястото за нощувка ще е добро, понеже изглеждаше малко съмнително на снимките.
Границата със Сърбия преминах значително бързо, понеже освен мен имаше само една крава, която явно имаше проблем с документите и така не я пуснаха. Малко след границата стигнах до прегледаното от мен място за настаняване, но се оказа супер съмнително, защото дори не изглеждаше и като хотел или нещо, което приютява пътуващи. В далечината видях табела хотел, та реших да го проверя как е и какви са условията. Спрях, попитах за стая и цената за нощувка беше нещо от сорта на 10-20лв. Реших да дам шанс и да остана там, понеже вече беше станало към 19:00 часа. Влязох да погледна стаята, но беше доста мизерна, а и самото място беше много пусто и кажи-речи в нищото, та ме достраша и да си оставя мотора навън за през нощта. Отказах стаята и бързо потърсих някое по-голямо населено място в близост, за да проверя там за хотел. Намерих вече истински хотел на малко под час път и реших да покарам още малко, но да спя спокойно. Не бързах да резервирам, защото исках да го видя и на живо, за да не стане пак някое разминаване със снимките и реалността. Пътя до там си беше спокоен, не натоварен междуградски път. След като пристигнах с радост видях, че си е хубав хотел с ресторант, та бързо влязох, за да си наема стая. Разбира се, ме цакаха с 10лв повече, отколкото беше в букинг, но нямах вече време и сили да се пазаря. Просто исках да хапна и да си почина вечерта.
Ден 12
Нова Варош, Сърбия – София, България (500 км)
Nova Varoš, Serbia – Sofia, Bulgaria
На прибиране към България, следваше предимно скучен прав път, придружен с висока температура на въздуха, но нямах друга алтернатива за оптимално пътуване до София. През деня основно карах, като списах за кратки почивки и зареждане на бензиностанции. При пристигането ми на границата, температурата беше около 42 градуса и буквално се чудех дали няма да припадна, докато си чакам реда, въпреки че, се бях прередил малко автомобили напред. Успешно преминах границата и не след дълго си бях жив и здрав у дома след видяни толкова много красиви места, изминати около 5000км. и желанието да се върна на почти всяко едно място отново някой ден.
